Цинични Химни За Улиците

Бъди винаги критичен, но никога циничен

Кино Ревю

Непосилното бъдеще в „Тя“ на Спайк Джоунз

(Everybody grieves different)

Трудно се пише за любим филм, не мисля и че съм го правил до този момент. Говорил съм доста, особено на близки приятели, но устно е само като да хванеш преминаващата прашинка на конкретния момент, няма го окончателния елемент на редактираното писано слово. Писал съм и за книги и музика, но това също е друго. Един любим албум можеш да го подкрепиш с хиляда лични истории, да го разфасоваш през собственото ти въображение, да му създадеш драматургичен сюжет. Книгата пък е извор на теми, познавателен труд, изискващ самоинициативата на читателя сам да напипа ритъма и чувството на текста пред него.

Филмовото изкуство спестява на потребителя си всичко това. То е там, пред него. Достатъчно кахъри са били пожертвани дори само за замисъла му, толкова средства вложени, толкова истории разказани в 2 часа. На този етап, в който вече гледаме завършен продукт и посмеем да го наречем „добър“, режисьорът отдавна вече си е отговарял на въпросите „Какво значи това за мен?“, „Каква история разказвам?“ или дори само „Бутафория на реалността ли създавам или просто документирам моя поглед над света през криво огледало?“. Толкова е просто, и нищо повече.




Е да, ама не – всеки филм е такова издевателство над негово уважаемо превъзходителство – Зрителя. Той не е окован към нечий глас, поживял е, видял е, има своите естетически рецептори, с които да сравнява (че и с други медиуми). Да, рядкост са филмите в живота ни, които носят спомен сам по себе си единствено с гледането му и още по-малко носят философска дълбочина в битова опаковка. Понякога се хващам в капана и такъв тип произведения наричам „любими“. Добре де, постоянно се случва, но не значи обезателно, че като киноман намирам всеки филмов шедьовър за задължително много проникновен или животопроменящ. Един конкретен обаче стана такъв още с първото гледане и до голяма степен ме открехна за света на Седмото изкуство, в който до ден днешен продължавам да търся негов аналог, дори и само като зрителско преживяване. Казва се „Her“ или на български просто „Тя“.



Срещата ми с „Нея“ не беше толкова ненадейна. Един човек, за когото по-скоро нямам толкова добри спомени, ми каза да го гледам. Какво е прозрял в мен от поведението ми тогава само мога да предполагам, но със сигурност не е нещо, което казва на всеки срещнат. Опитах още същата вечер, но не бях усетил момента, та ни се наложи да се намерим в зенита на най-хубавия април през най-мъчителната година – 2020-та. Период на усилено творчество, изолация и самооткриване. Време за нови начинания и наваксване на стари задължения. След късната темна вечер пред лаптопа си спомням ярко само почудата в каква неочаквана емоционална дисекция съм попаднал и  как прегръдката не можа да остане по-хлабава. Миг на обезоръжаване, за който ще чуя и от много други хора около мен занапред.



Подробности за създаването на филма и неговия контекст не са ви нужни. Единственото, което трябва да знаете е че режисьорът Спайк Джоунз е бил женен не много, но достатъчно време за колежката си София Копола (дъщеря на Франсис Форд). Вследствие на официалния им развод през 2003, Копола веднага прави „Загубени в превода“, разказващ за незадоволителните връзки на героите на Бил Мъри и Скарлет Йохансон и опита им да избягат от грижите докато са в Токио. Не е далече тълкуванието, че това е било до голяма степен обяснението на София за връзката ѝ с Джоунз, по нейни думи „младежки романс“ и „профилактичен брак“, в който принудата ги среща за малко. Една авантюра в непознат град, която не би проработила в обикновения живот на необикновените персонажи, това е то „Lost in translation” – опит за обяснение на тяхната ефимерна любов. Това обяснява и защо именно Скарлет Йохансон е гласа в „Тя е глас“ (както често се среща българския превод на заглавието). 10 години по-късно това е начинът за Джоунз да отрази събитията при него, да се извини за всичко сторено и да покаже мъжката страна не в най-катарзисния преломен момент, ами в бавното разпадане, което идва след развода. Защото ако ще е за едно нещо, този филм е за мъжката самота като символ на вечната потисната меланхолия и порочната ѝ вроденост.


П.П. Друга интересна подробност е че Хоакин Финикс и Рууни Мара се запознават на снимките на филма, в който играят развеждащата се двойка, впоследствие се влюбват един в друг, понастоящем са сгодени и имат син. Филм, роден от раздялата, който събира хората, дами и господа.



Първото, което виждаме в „Тя“ всъщност е Него. Самият той, Тиодор Туомбли, в анфас казва някакви много лични самопризнания още от първия кадър. Бързо разбираме, че това е писмо, което диктува на компютъра си и това всъщност е цял офис, в който бюро до бюро всеки „пише“ „лични“ „писма“ от името на поръчител. Не е без причина наситената употреба на кавички в последното изречение – близкото утопично бъдеще, в което филмът пребивава, директно от самото начало ни предлага много уж – неща, които изглеждат някак, но всъщност са иначе. Голяма корпорация, но с приветлив и приятен дизайн; високи стъклени сгради на мегаполис, но вътре не са набутани безскрупулно много малки съдби; технологичен прогрес, който говори за комфорт и свобода, а не наложена автокрация на киберробство; прочувствени интимни писма, но композирани изцяло от (на практика) професионален creepy internet stalker. Мога да довърша анализа само в изреждане на малки противоречия в уникалната алтернативна реалност, която Спайк Джоунз ни представя не като възможна, ами като контраст и на стандартната киберпънк мрачна дистопична визия за бъдещето, и на вътрешния свят на главния герой. Чрез множество миниатюрни детайли от костюмите и декорите може да се долови една хармония на външното, която само извежда напред никога стихващия нагон на човека да наруши идилията или просто да не разреши мъките си докрай.



Макар и не толкова силно наблегнато на него, професионалното занимание на Тиодор (Хоакин Финикс) ни казва много за него като персонаж. На няколко етапа в началото и средата колегата му, изигран от Крис Прат (да, точно този Крис Прат) изразява възхищението си по писанията на скромния Туомбли, че дори и го застрелва с репликата „Искаше ми се и аз да можех да пиша такива сензитивни неща. Човече, сериозно, та ти си наполовина мъж, наполовина жена. Ама по хубавия начин“. И е прав в отсъждането си правилно typecast-натия Крис Прат – персонажът на Финикс далеч не е еманацията на мъжкото начало и 100% чист тестостерон. Той носи стилни загащени ризи, често в червено-розова разцветка, има миловидно изражение, винаги е дружелюбен и скромен с останалите и, както се разбира почти веднага, е адски сантиментален.



Това, което го различава от Бил Мъри в „Загубени в превода“ е липсата на натрупан семеен опит, което прави последния толкова непукист, а другия – толкова уязвим. И все пак филмът нямаше да е същия ако Хоакин и Рууни Мара си разменят местата – в Тиодор мъжкото е неговата неспособност да дава глас на чувствата си. Той затваря в себе си всичко, което усеща за бившата си жена и не дава нито на добрите, нито на лошите си спомени с нея да го напуснат, затова те го разяждат отвътре, докато се мисли за много силен. Всичко отдавна е приключило, той е рационализирал до перфектност причините защо връзката му не е проработила и на този етап би трябвало само да забрави и да продължи напред, толкова е лесно, нали? Да, ама не – непосилно е за един тежък-случай меланхолик като него.

Тук на помощ се притичва операционната система OS1. Ново поколение технология, изработена по методите на изкуствения интелект да се учи интуитивно и в движение и вследствие на комуникация с истински хора да добие техен образ и подобие. Интересен и, смятам, важен детайл е че когато Тиодор включва системата за пръв път и започва настройки, той избира женски глас. Логично, кой мъж не би искал нежна ласка в ухото си когато и да било? Системата веднага пита въпрос, който наглед няма нищо общо със ситуацията: „Какви бяха отношенията с майка ти?“. Дълбока Фройдистка психоанализа, която веднага обяснява защо когато отговорът е че на нашия протагонист никога не му е било обръщано достатъчно внимание, се ражда Саманта – любвеобвилната и винаги интересуваща се ОС. Наистина жесток метод на корпорациите да бърникат в най-свещеното за човек, за да го залъжат, че наистина са открили сродна душа. Всичко е измама, всичко е проекция, нищо не е истинско, най-вече любовта.

The past is just a story we tell ourselves… I keep waiting to not care about her.



Саманта идва като спасителен пояс за удавника Тиодор в този момент. Тя винаги е там на разположение, подкрепя го в нови начинания, дарява го с внимание; абе, перфектна е за него. Тя е проекцията на идеалната жена, която всеки мъж малко или много има в себе си. Там попада в капана и нашето момче. При първото изпитание с истинска жена след развода – среща, след която мацката директно стоварва багажа си с „Не искам нищо краткосрочно, а щом не си сигурен на третия час, значи си creepy dude“-тип поведение, много ясно, че току-що разведеният Т.Т. ще се откаже. Не е така при Саманта, уви – тя е там да го изслуша, да го задоволи (дори сексуално), да порови в мислите му за брака.



Това извежда и твърдението, че това е един адски, до болка актуален филм, че дори и 9 години след излизането му този ефект се засилва. Оставяме настрана предсказанието за Сири, безжичните слушалки и минималистичния дизайн – през 2012 е имало достатъчно неща, които да предвидят ясно технологичния прогрес на бъдещето. Болезнената част, за жалост, е чисто човешката и, по-точно, начините, по които тези нови способи пренаписват отношенията ни, мисълта ни, преценката ни. „Романсът“ на Тиодор и Саманта може да бъде и преспокойна метафора за връзка от разстояние. А такова явление в настоящата глобална епоха е малко по-различно от едно време. Във времената на писмата и телеграмите е имало интрига, копнеж, романтика, обстоятелства. Сега, с интернет и постоянната ни свързаност – константна илюзия, че познаваш човека от другата страна.


We grew up together … But that’s also the hard part: growing without growing apart or changing without it scaring the other person.



В действителност, хората се смятат за адски силни и способни на платонически усещия, без да ценят основни неща като това как влияе погледа отсреща или елементарна нежна ласка и отклика ѝ. През телефона и интернет човек не „ходи“ с друг човек, ами с идеята за друг човек – изкривена реалност, която може да те съсипе при първи сблъсък с живота такъв, какъвто е. Главата на обикновения истински човек е най-опасното място за дълготрайно пребиваване и Тиодор трябваше да стигне до абсолютни крайности, за да го прозре и излезе веднъж завинаги от черупката.



Sometimes I think I have felt everything I’m ever gonna feel. And from here on out, I’m not gonna feel anything new. Just lesser versions of what I’ve already felt.

Друга съвременна болест, която “Her” се опитва ако не да третира, то поне да диагностицира е инфлацията на човещина, която е заляла света днес. Под човещина обобщавам всичко, което ни дефинира и вълнува – любовта, приятелството, междучовешките отношения, поезията, историите, творчеството, абстрактното мислене, уязвимостта, светоусещането. Под инфлация пък подчертавам пренасищането ни с образи, непрестанната консумация на медии, съответно и на хора; преживяванията, които никога не си изминал от първо лице, но вече ги усещаш като нещо от твоето минало. Тази измама е най-опасна: да не загубим себе си сред толкова колорит и разнообразние. В рамките на филма ние следим изкъсо и живеем с Тиодор, затова ни е толкова симпатичен и сантиментален, но накрая се оказва, че той не е единствения споделящ тази съдба в гигантския небостържещ мегаполис. Той е малката история от общия модел, за да осъзнаем съвсем в детайли какво е закодирано във всеки от нас. Плашещо е че първото, което ми идва наум като дума е точно „закодирано“, но това ми налага същия този грамаден Консенсус, който ми вменява, че съм уникален и заслужавам най-доброто.


И вината в този филм дори не се прехвърля върху иначе ужасно злите и бездушни костюмари с техните незачитащи-стойността-на-личността нововъведения, ами съвсем заземено просто се посочват къде сме толкова счупени хората в преценката си за партньори и нас самите. Загубата на вкуса, мириса и обонянието ни за цветовете на всички светове, които обитаваме всеки ден е може би най-голямото проклятие. Да те е страх, че вече от нищо не те е истински страх. Да си тъжен, а да не можеш да пророниш и една сълза. Да рационализираш всички причини защо се чувстваш по даден начин, но сърцето да не тупти и с 1 удар повече от обикновено. Същински кошмар.



Един от инструментите, с които „Тя“ бори тази безжизнена равност и издига себе си в преживяване с живи моменти е музиката на Arcade fire. Вътре има универсални композиции, които спокойно могат да въздействат богато и на хора, които никога не са гледали за какво са били правени. Само вижте този клип със „Song on the beach; Photograph” и започнете да четете всички изписани истории в коментарите. „Песента на плажа“ носи едно такова комплексно усещане за едновремнно блаженство в безгрижно синьо небемореморенебе, примесено с необратимата извираща тъга на всеки един от нас. Не моята лична, не твоята на теб, който четеш това в момента, а на всички ни колективно. „Фотографът“ пък е как звучи влюбването. Всички малки мигове, леко бързото начало, издигането с музиката, олекотяването на въздуха, ненадейната смяна на кадри, спомени, ленти, хора, места, напрягането на клавишите, на струните, на хората и нервите им, първи изблици на несъгласие, неизречена болка, мълчание, смирение, успокояване, тиха душевна смърт, меланхолия и песен на плажа. Няма и нужда да се впускам и в режещите „Loneliness” или „We’re All Leaving”, още по-малко пък в примирението и прошката на финалното епично, но пак толкова заземено „Dimensions”. Магия, която допълва стопроцентово великолепната операторска работа на Хойте ван Хойтема под режисурата на Джоунз.



А в кадрите има такава простота на изразяване, че трудно се повтаря подобно усещане. Градът, смеска между пейзажи и силуети на Ел Ей и Хонг Конг, се усеща голям, но не те притиска; всички се движат свободно, а залезите са някак по-меки. На повечко гледания можете да забележите и колко поместени допълнителни кадри има без нито една реплика диалог да отзвучава. Не става дума само за задължителните ретроспективни сцени към брака му с Катрин, ами и съвсем обикновени неща като купуване на свежи плодове от супермаркета. Всички тези излишности, както би ги нарекъл някой по-практичен човек, всъщност само допринасят както за носталгичното засядане в момента, така и за по-леко и препускащо усещане на филма. Всичко работи за тази атмосфера на безметежност, която хем те вкопчва в капана си, хем те дарява с една топлота за новото утре.




Развоят на събитията и финалът нямат такава драстична нужда от коментиране понеже вече знаем, че очакванията са разочарование и всяка добра среща е обречена на разлъка. Този хиперинтелект, който е Саманта не може да се задоволи само да слуша ревливите излияния на прекалено чупливия Тиодор. Не, тя е толкова истинска, че има свои интереси и цели и те рано или късно ще се разминат с пътя на реалните хора. Това прави раздялата толкова логична – това постоянно догонване и усещане за изостаналост ни е вродено и рано или късно ще се изроди в нечии сълзи.


Затова и съвсем накрая Тиодор сяда да пише писмо, забележете първи път – от него самия (не от работното му място) и адресирано до, забележете втори път, не тази ефимерна идея за жена, която е отдавна отишлата си Саманта, ами Катрин, истинската му бивша съпруга. Парче от нея още живее в него и понеже всичко е било действителност до последната болезнена подробност, той не я е пуснал от себе си. В крайна сметка обаче е и най-нормалното нещо – изградиш ли навик, опитомиш ли лисицата, тя винаги ще означава нещо за теб занапред, сърцето ти винаги ще крие следи от малките ѝ стъпки, ще помни времето, когато си се определял спрямо един цял друг човек. Приема го, няма друг вариант след пореден катарзис. „Тя“ в края на всички неща май винаги е била Катрин, а не Саманта, поне така разсъждавам аз. Дори да го разширим до алтернативния превод „Тя е глас“, пак гласът да е бил на бившата му, с която още превърта стари разговори в главата си. Тя е нещото, на което си е струвало да му се извиниш, операционната система е симулация на човек – просто един урок.

LEAVE A RESPONSE

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.