Цинични Химни За Улиците

Бъди винаги критичен, но никога циничен

Музика по света Ревю

Мравки и Богове: спектакълът на Black Country, New Road

Не е излишно (и то до последната думичка), но в този контекст е по-скоро препоръчително тактично да пропуснем задълбочените анализи и разбора на първия албум на новото британско пост-пънк явление Black Country, New Road, озаглавен „For the first time“. До известно по-голяма степен дори откровено вярвам, че Сефтето (както му викаме по тези ширини) се справя по-добре със зададените си цели и е по-ефектен от новия „Ants From Up There“ (в небуквален превод: Мравки и Богове). Дебютът на британците просто е твърде многопластов и психодиспансерен отрязък от време, за да му се посветим, може би защото си поставих за цел това да е (нещо като) ревю на по-актуалния му наследник. Само си пуснете албумния вариант на „Sunglasses“ и сами се досетете за какво иде сеч.


Чети още: Топ албумите на 2021

Уви, колкото и да ми се иска да се извися над обстоятелства и светски бошлафчета, би било невъзможно да се подмине новината, която порази и беляза втория албум на BC,NR броени дни преди да излезе на бял свят. Айзък – вокалът, китарата и текстовете на тази силно лирически-водена формация със завидни умения в традицията на речетатива, конкретните абстракции и абстрактните конкретики – обяви напускането си от бандата поради ментално неразположение. Разбира се, голямо огорчение е нов вълнуващ акт с отличителен почерк от първия си ден да загуби двигателя и основната си привличаща сила, но в крайна сметка това е един тих празник. Сметките не са толкова сложни – защо ни е да си причиняваме нов Иън Къртис и малкото оставено творчество вовеки да бъде оцветено в цветовете на безкрайното уважение, но и на скръбта и траура?



Напротив, напротив: стигнали сме такъв етап на психическо изнасилване на идолите си, че трябва да празнуваме, когато някой навреме се хване сам за косата и се изкара от блатото, признае си, че е просто малък безсилен човек и триумфира над измамния архетипен сюжет на изстрадалата депресирана продрусала рокзвезда. Особено когато само допреди миг сме слушали в дълбок захлас на файл, диск и плоча как същият този човек разказва в болезнени детайли цялото отчаяние, безумие, паник атаки и несигурност на тоя клет свят. Не, нито е нелогично, нито е позорно. Похвално е и докато можем, предлагам да се насладим на това, което вече имаме, защото в има-няма 16 песни се побира далеч повече от само един свят.




Та, някак си, напук на всичкото бягане, в един момент просто е невъзможно да отделим изкуството от артиста, според мен дори е и противоестествено на дефиницията за чисто, неопетнено творчество. Щом е обявено в навечерието на излизането на албума този февруари 2021-ва и неговите теми са със засилена минорност, съдейки само по 5-те предварителни сингъла, значи Айзък е трябвало сам за себе си да знае отдавна какво ще стане. За останалите от групата не знам, но той със сигурност е усещал нещо и даже съм убеден, че именно той е повел този емоционален завой още на концептуален етап. И всичко някак се нарежда, когато човек чуе албума в цялост – на фона на пълната невротична картина и интензивната рязка повратливост на Сефтето, Мравките и боговете са взели само меланхолията на най-спокойния „Track X“ и са усложнили музиката отдолу далеч отвъд пределите на суровия пост-пънк. В емоционален план са окастрили изблиците на първичния крясък и откровения гняв, но са запазили може би най-ценното качество на Айзък – отвратително подробната му детайлност и пълната му чувствена разкрепостеност.


Въпреки че прозират очевидни влияния от култови алтернативни артисти от 80-те и 90-те като Nick Cave, Slint и Joy Division, човек просто не може да обърка Black Country за Old Road – тази група тотално принадлежи на времето си. Защо? По същата причина, по която и Phoebe Bridgers е толкова силна фигура за днешните млади. И тя, и Айзък имат явен пост-модернистичен начин на изразяване със засилени постоянни метакоментари за тях самите, вмъкнати разсъждения и най-вече – потресаващата конкретика, в която изпадат, когато решат да разкажат история. Похват на модерната епоха, който развенчава разбиранията за „show, not tell“ и „less is more“ идеологията за теоретично по-„майсторско“ изкуство и се упововава на единственото важно нещо – изворът да е истински, чист и неподправен, за да се черпи вдъхновение от малките красоти на действителността и да не подлежи на фалшифициране.



Нещо като писането на Милан Кундера – по всички параграфи и разбирания книгите му ти говорят буквално и са обяснителни до предела на поносимостта, но нейде там горивото, което ги задвижва, гори по-силно и от най-обработваните суровини. Затова BC,NR толкова бързо намериха публика и заговориха в общ глас – защото комуникират идеи, които иначе нямат изговаряне в къса компресирана форма. Защо обаче е толкова лесно да се съотнесеш с преживяванията на объркан младеж от английските предградия, с който наглед почти нищо не ви съвпада като житейски опит? Това е странния парадокс и на Фийби, и на Айзък, и на Кундера, който искам да си обясня посредством разбора на Мравките и асоциациите, които всяка една песен побира в мен.




I know England is mine,
I must leave it all behind




Логично е да се почне от значението на заглавието, но него ще оставим за края на всички неща. Прескачаме към второто най-логично действие, което е да послушаме – началото с „Intro”, което прелива естествено в „Chaos Space Marine”. Започва с разсвирване на духови инструменти, китари, ударни и чело. Нищо учудващо като подбор, на този етап вече знаехме наизуст секциите с нетипични за пънка инструменти, с които изпъкнаха BC,NR на първо място. Знаехме, че са тренирани музиканти с класическо образование, но в дебюта си те бяха засенчени от експерименталния си авангардизъм, който взаимодейства активно с действителния заобикалящ свят по най-суровия директен начин. Тук това начало те хваща от вратата и те поставя в грандиозна зала с богати орнаменти и просторна, но задушна класическа обстановка, присъща за джаз концерт с нотни листове. В новата фаза има доста повече поза, изисканост, театралност, дори драматургия. Разсвирването в първите секунди е класически музикален диалог между инструментите, а вокалите на Айзък идват с премереност и закана като за отваряне на голям спектакъл. В него цари някакъв хаос, то и в заглавието си го пише, но прибран в някаква цялост на екипаж, който тепърва ще отплава в един глас и единствен ти не си се качил на борда още. В края се чуват и подхвърлени реплики, които някак са изпаднали от (репетираните!) парчета от предстоящия само след малко репертоар.





Concorde, I miss you
Don’t text me ’til winter
I can hardly afford
A second summer of Splinters
This staircase, it leads only to
Some old pictures of you
Through a thousand mile long tube
Hey, what’s a city boy to do?


„Concorde“ рязко сваля темпото. То е като бавен танц, в който двама души достигат спокойствие и надежда в общото им бъдеще. Устремен към небето и самолетите поглед, премрежени мечтателски китари в синия лазур, готовност да пропътуваш всички хиляди километри. Пък било и то когато си дребна мравка, защото знаеш, че някъде другаде има друга мравка, която те чака да завладеете света. Бавен, постепенен, интензивен изблик в края, horn секцията не може да се сдържи, при все премерената диригентска палка, която отмерва всеки техен завой в звуковите вълни.




Okay, well, I just woke up
and you already don’t care



Темпото вече е уталожено и най-накрая готово за разочарование. То идва в „Bread song“, която разказва на болезнено откровения си език какво е да навлезеш в интимното пространство на любим човек и там да те поеме само безраличието му и омерзението, че не си се запознал с правилата му. В „Книга за смеха и забравата“ Милан Кундера разказва и онагледява чешката дума с непреведим еквивалент litost – чувството на боязън и омерзение, които изпитваш, когато някой отключи дълбоко в теб закопана травма, за която и той самият не подозира. Е, тая песен, ако не и целият албум, е litost в най-истинска форма. Сипещите се на ситни капки китари, бавното наслагване на режещите струни, картината на това да се събудиш до някой и той да е потънал в собствения си свят. Този човек си има съвсем отговорна, зряла и резонна причина да ти се сърди и да се изолира в собствения си дом – ял си си тоста в леглото му и по чаршафите са останали трошички, които ти иначе не би забелязал. Такава конкретика няма никъде другаде. Ами когато палките се включат и дойде моментът, в който човека няма Wi-Fi в квартирата си и не чува нищо от хедсета слушалки, които си е нахлупил? Такава омраза към технологиите никога не е имало. Поне не по същия начин. Никой никога не е усещал трохите и граховите зърна, докато Айзък не ги изтъкна в прав текст. Не нарушавайте правилата на храма, чийто праг пресичате.






She had Billie Eilish style
Moving to Berlin for a little while
I’m tryna find something to hold on to
Never text me nothing
But she wants to tell me
She’s not that hard to find
And message me if you change your mind
Darling, I’ll keep fine

“Good Will Hunting“ – сън за семейна ваканция във Франция с децата, жената те учи да свириш на пиано. Но това е мръсната илюзия на младеж, който е в т’ва никакво лимбо между цинизма на тийн свалката и сериозните отношения на съзрял индивид, който гради бъдещето си. Стремежът го има, мечтата я има, но някак наивна, когато още ни е страх да звъннем телефона, дори и да се надяваме отсреща да е момичето в стил Били Айлиш, която не е толкова трудна за откриване. Много яко, брат, ама май ще се преместя в Берлин за малко, да рефлектирам и открия сламка, за която да се хвана, поне това казваш на приятелите си. Боли да са сигурни нещата и ясни сметките, а нищо от опциите да не чувстваш правилно. Някак. Боли и това настървено пиано с агресията си да изтормози последните си надежди и фантазии. Музикален акомпанимент не с качествата на филмов саундтрак, ами направо на цялостна постановка, специално писана в няколко действия по текста. Иначе би било твърде общо, съотносимо, достъпно, relatable, скучно.



Ignore the hole I’ve dug again
It’s only for the evening
I never wanted you to see that much


Of the bodies down there beneath me

А говорейки за филмова музика, джаз и класически оркестри, следващата „Haldern“ е все едно парче от саундтрака на “Her“ на Arcade Fire да се срещне с “Promises“ на Pharaoh Sanders и London Symphony Orchestra. Толкова картини наведнъж и всички до една природни. Слушането на прогресията и наслояването на инструментите от бавна хармония до кулминацията е като „Дървото на живота“ на Терънс Малик – листата по дърветата цъфтят от скования студ, раззеленяват се, добиват бели цветчета, пускат аромат и алгерии в пролетния въздух, усещат първо галещи, сетне топлещи, а после и опожаряващи слънчеви лъчи, изгарят в топли, меки багри и напускат – обрулени от вятъра, безсилни. И така отново и отново, идват и се връщат, поникват и биват отнесени. Като дъждовната вода, като вятъра, като пламъка. Като хората.



А вокалното представяне на Айзък и нещата, които пее са като да се къпеш във водопад – усещаш свободата на голотата и чистотата на изворната вода, но колкото повече влизаш, толкова повече безспирният поток, над който нямаш контрол, започва да те налага като с камшик по гърба, да разранява кожата ти, докато някак не се откъснеш и не излезеш повален. Също толкова гол и неприкрит както на влизане, само че усетил уязвимостта си и раните, наложени от това, което си виждал като хубаво и прекрасно. Какво великолепие е тази музикална композция, не може да се опише с думи. Знам, че току-що го направих, но е толкова абсурдно конкретно и асоциативно, че ако не си там да го усетиш, трудно ще повярваш. Няма по-голям срам от това да се оправдаваш пред някого защо копаеш дупка, в която искаш да се завреш, макар и само за вечерта; ти никога не си искал да виждат колко трупа си побрал там долу.





След такава сгъстена поредица от раздирания е време за малък антракт. “Mark’s Theme“ маркира тематично разделението на двете половини и подготвя за поредицата три гигантски, многосъставни композиции, които предстоят във второто действие. Ако можем да си позволим деление на първо място, де. В тази схема, дребната малоценност на досега чутите излияния са Мравките с големи мечти да покорят небето, а следващите 7-, 10-, 12-минутни опуси са Боговете, които признават безсилието си да имат абсолютния контрол над бъдещето си.




“The Place Where He Inserted The Blade“ започва с необяснимата уплаха от свят, в който си искан, но този път тя идва не от нашият човек, а от неговата възлюбена. Той мъжки поема своите досегашни тревоги и я разтоварва, че дори за мало връща картината на утопична семейна закуска на голяма слънчева веранда. Тя обаче отдавна го е вързала като злодей за заложник на фантазията, защото и тя самата  е белязана от някой предишен и острието много трудно се вади, още по-малко без да боли. Всичко е u-topus (т.е. не-на-земята). Уви, споменът преследва.


Oh, that every time I try to make lunch
for anyone else, in my head
I end up dreaming of you
And you come to me
Good morning,


гласи припевът, избухващ впоследствие в наглед само звучащ като мечтателски романтичен филмов етюд. Многоглас и натрупване на инструменти, картинно оформление с театрална помпозност – тази песен съвсем лесно би се вмъкнала в албума „Apricot Princess“ на Rex Orange County и не би се отдалечил и на милиметър от темите за провалените наивни илюзии за перфектно съвместно бъдеще. „Praise the Lord / Burn the house“ и готовността за саможертва, които крещят тази песен, говорят за едновременна несигурност, подбудена от минали травми, примесена с откровено желание мъжът в тази връзка да бъде по-силния и да изцери половинката си, но под дяволите трудно е да бъдеш бог, дори на собственото си време.






Well I’m sorry Henry
He doesn’t look anything like Jesus at all


От всички постепенно разгъващи се тракове „Snow Globes“ е най-нуждаещият се от търпение. Досущ както снежинките на микрониво са в бесен устрем надолу, но на макроскала натрупването им в топлеща снежна завивка изисква чакане. Тук с прецизност, съизмерима с “Lift Your Skinny Fists Like Antennas to Heaven” на Godspeed You! Black Emperor, струните и китарите се реят в пейзажа и трупат звукова драматургия на всяко чуваемо ниво. Айзък разказва отгоре баладата за Хенри, който се прибира вкъщи от тежка битка , молейки се на бога на метеорологията да стигне до целта, която, съдейки по финала, завърша триумфално. А може би всичко това е само едно преспапие със снежинки, с което си играе малкият Хенри и там е бъдещата му уютна къща, в която ще осъществи идилията си с Нея? Топла колибка в гората, чийто комин пуши неуморно, за да топли в сковаващата зима? Но първо трябва да разтръскаш снежинките, само́ това цялото няма как да стане.



Oh, I can’t think of anything better
Pick a hair off my sweater
And drown in me
Like boyfriend jeans
Oh, I haven’t felt this way in like ever


I am the convo, you are the weather Пътят до вкъщи, т.е. до завършека – последния епос “Basketball Shoes” – до момента е толкова изтощителен и наситен с прочувствени чувства, че тази омнипрезентна емпатия оставя без сили за последните 12 минути. Може да се направи синтез на трите композиционни части, но безпредметно – то е направено само да обобщава чутите до този момент 40 и нещо минути и няколко потенциални човешки живота. Има малко midwest emo, има величествени саксофони и струнни включвания и, разбира се, раздиращи прощални думи от централната фигура на целия спектакъл – Айзък. Подобно на „Хаотичния космически морски флот“, и тук се завръщат референциите към всички останали песни в траклиста, за да се опакова подобаващо цялостното изживяване. И напук на всички добри думи, накрая винаги остава напиращият триумфален крясък, подплатен с грандиозна инструментализация. Или добре дирижиран хаос, или абсолютен миг на несамоконтрол, няма какво друго да е. В мокрите завивки, молитва за забрава и дъжд, нищо повече.




Та така, това беше изпращащият спектакъл в чест на Айзък Ууд – един млад поет, който покори стотици хиляди сърца за отрицателно време. Боли идеята да го няма занапред в плановете, но това е то божественото у всеки от нас – парадоксалната способност да си признаваме слабостите и да можем да оставяме неща зад гърба си. В този случай наистина без него ще е по-добре. А дали следва реформа и Black Country, New Order? Нека не пипаме и това снежно кълбо засега.

LEAVE A RESPONSE

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *