Цинични Химни За Улиците

Бъди винаги критичен, но никога циничен

Музика Ревю у нас

Ах, какъв Успех

На Х. Л. Борхес и на всички прелетни птици

Тук, в края на всички неща
текат студени
отвесни стрели
Нашите малки тела
уповават се в думи
чужди, там
нямаме спомен от онези дни
През врати залостени гледам навън
по наще черни градини
ходят само безлюдни деца



Какво можеш да направиш с 47 минути музика? Не много неща. Може да биеш един цигански шамар на плоскостта и джубоксът да задейства мелодия, а ти да си излезеш докато тече. По законите на квантовата физика не си ли бил там да наблюдаваш процеса, не можеш да твърдиш, че той се е случил в твое отсъствие. Плюс това колко питанки ще са ти нужни, за да светнеш крушката на отсрещния близък без да те хване късото и даже да знаеш с точност, че е чул същото нещо като теб.



С какво можеш да напълниш една музика? С каквото си поискаш. Спомени, хора, спомени за хора, места, цели народи, цели отрязъци време. Хубавата музика е свидетелство за епохата на своите родители и същевремнно е дете бунтар, което ще отрече да се задоволи цяло битие в един ограден пясъчник от вечността. Участта на нас, критиците, обаче е да предвиждат колко величествено ще стоят отломките на сгради, открити едва вчера. Да надвием времето, надничайки в чертежите на архитектите и да предпоставим възгласите и въздишките на всеки отделен минувач, докато пясъчната бурята не е отнесла и последната тухла. Безмилостно задание, което доказва само едно – времето е в нас и ние сме във времето. Хубавото изкуство има нуждата да бъде връхлетяно от множество пустинни виелици, за да добие непоклатимия си блясък.


Днес искам да ви разкажа за един албум, който си постави именно това за цел. Албум, който обичам с цялото си сърце, но който заслужава и цялата омраза на света.

За него съм писал още когато излезе, но това няма особено значение, тъй като само затвърждава съждението ми. Става дума за „Успех“ на ТДК. Умишлено няма да слагам препратка към този си аматьорски текст, при все че май вече е повален от киберпространството и няколко обстоятелства. Причини много, главната е, че не го е писал същият човек. Две години са страшно много, особено в диапазона 16-18 години, а причината за тази причина е общият предмет и на двата текста. (Сега пиша това и се вайкам защо използвах точно думата предмет, та от година и половина за мен това е всичко останало, но не и материален артефакт)





Възнамерявам и тук да не се впускам в черната дупка, която е техническото и музикално разкодиране на това тяло. Да разшифровам всеки неравноделен такт, всеки пиниз на звуковото инжинерство и всяка инструментална препратка към някое от десетките световни и родни вдъхновения, които съжителстват в плен тук, това би било непосилна задача за моя капацитет. Би се оказало и няколко стъпала по-надолу за мен мислено да ви преразкажа историята и контекста на създаването му, когато свидетелствата за това стоят окачени на входа от първа ръка. Който има желание, би се поинтересувал от изворите и сам би извървял този път до наистина интересното място – там, където най-силно искам да споделя. За настроения, впечатления и образи, които оставят крайния продукт, колкото не, толкова и зависим от всички външни обстоятелства, които отхвърлих току-що. Ще си играем на асоциации, единственият и най-естествен начин мозъкът да прави артистични умозаключения, да къса посредника и да го нарече абстрактно мислене.





Какво всъщност е Успех? Духовен водач. Някогашен революционер. Манифест на разпиления потенциал. Гадостта като акт на съпротива. Сепаратистка република Добрина. Няколко близки човека, с които само като се погледнете и виждате тонове изписани, но мръсни и износени страници. Някое магично прокълнато място, където нищо не е действително. Където и портите с надслов „Надежда всяка тука оставете“ са клише, морето е на един хвърлей, но не си сигурен дали е измислица, а щастието съществува ли дори няма значние. Ти там търсиш покой, забрава, измама за бремето. Там, където сте вечно млади, по своему заедно в общи страсти, независими от времето.




Кръжат – ято врани
злояди стрели
с меки гласове
броят височини
Той ненавижда животни
само птици търпи
казва че го е страх да ги гледа
и че вижда във тях глада
и че не му се чака
да стане плячка
И в тях се подават змии
пристинали нам
Само безброй птици
летят в нас
и ни понасят към дома
В небето над мен
небето над мен
не бе то над мен



Там, където птиците са единственият проклет вид, който вирее наоколо. Вестител на другите светове, образец на свободата, две дъги с черния молив, устремени към синия небосвод. Там той вече е вял спомен, взето е назаем небето над Берлин, понеже всичко е останало в 1987 при най-оптимистични предели. И там можеш да видиш себе си във всички аскетски падения, да прозреш всички безоки съдби на хората, да погалиш питащия дали ще бъдеш с него, макар и безпредметно. (Тук целенасочено употребих думата понеже жестът няма да срещне допира, а без действителен контакт с жива материя целта е безполезна.) Изборът ти да послушаш човека Врана, този вътрешен глас, личният гуру, те е отпратил и без това в измерението на маргиналите. Отказал си се доброволно и от вкуса, и от мириса на живота. Цветове още виждаш, но са избледнели образи, които сякаш си разлиствал в стар албум от привидно отминал живот. Хиляди животи и нито един от тях не е твоят, а ти само копнееш да се почустваш опърлен от обгорялата светлина в крайчеца на лентовото проявление.


Magritte's Golconda Changed My Life - Artsy



Първият трак хваща в непосредствена клопка изневиделица. „Рояк 102.9“ е върволица, ненадеен вертеп, беснеещи насреща ти окръжности от остри черни линии, които те вземат и директно отнасят в зенита на чистилището. Извеждат те от всяка сложност, но не те научават пак на простота, а те привнасят в окултен ритуал. Призовават те да забравиш сетните си дни, да предвещаеш края им, за да го стиснеш в дланта си и да го метнеш в пропастта, да се освободиш от дувара и от товара. Ще чуеш роптаещ речетатив, задвижван в синхрон с машините, бляскав момент на пресичане между слово и машина в маслото от мастилницата. Завърта те в свръх пирует, такъв интензитет от преживявания наведнъж не си и бленувал в най-смелите си безделия, едвам го понасяш. Едвам-едвам дишаш, а усещаш толкова енергия и свобода в себе си. Свобода – какво значи свобода? Не, контрол! Най-накрая, скъсал си оковите на съзнанието, пътищата на невронните сигнали са непреходно необосновани, не усещаш жизнена необходимост да артикулираш, само съзираш и поемаш с целия си емоционален капацитет. Направлява те личен гуру, съзираш Алхимикът и Мелкиадес, образи, през които минаваш и те минават през теб. Момент на нулево щастие и катастрофален самоконтрол.

Няма въздух. Затиснат от небесата. В далечината предусещаш само мантрите на черните лебеди. Захвърлен си в море, което кърши снага в ритъма на нощта. Или в часовников механизъм, който се догонва сам себе си. При всички положения духът на Майкъл Жира витае някъде в тази неизбежна градация на Ориента. Няма сън, който да е тъй силен. Няма го синьото небе, само избледнял спомен зад гърба е то. Вече си приобщен в СРД. Морето се вълнува все повече, още малко и ще залее стените на изоставените къщи и ще направи финалния си отлив. Стрелят, стенат, в ума ти викат. Но вас ви няма.




„Авария“ е най-сюжетният акт в историята. Това е притча, която е продала правата си на фолклора и няма преразказване, защото е разказ за съня. История за историята. Творчество за творчеството. Повеля за последния наследник на Фунес, дръзнал да се мисли за Ной и да спаси селището от потопа, дори все още да ненавижда животни. На всичкото отгоре е прекалил с взирането в сънищата, въпреки че е напълно нормален и истински човек. Собствената му алчност му е вменила видение, че е длъжен да избави хората, които дори не му принадлежат. Ковчегът, разбира се, е за един и за неговата заслужена гибел. Антибиблейско поверие, което обрича последния идеалист на Сепаратистка република Добрина. Рязка, спонтанна, отричаща до последно непознатото. И показала само птиците като единствен хищник-вестител и естествен съюзник на местните котки в осмия си живот. Или иначе казано песента за Манастирски ливади, защото там няма улици, там няма светлини.

Песента за Надежда, всичките 4 до 6 от нея, защото няма ли надежди, няма и страхове.„Ние говорим с ръцете“ е милувка, жест, с който общността в Добрина ти казва „Поздрави от мен, боговете“. Манифест на местния език. Неговия синтаксис е развлечен, денивелиращ и криволичещ. Като мастилени петна в кръгла форма, които изглеждат като змии, които вместо да те подмамват към ябълки и прозорци, мязат все едно ще си изядат опашката. (Абсолютният триумф на Нокиа над Стив Джобс) Едно изречение може да започне с отекващи в пространството и пост-рок залеза китари, които на други племена да стига за разкодиране задълго. После ще продължи с импортнат чужд спомен, размит в общата вода и ще дочака дъха си докато секундарника да цъкне на един меридиан с минутната и часовата. За финал ще приключи с любезна препоръка да не се надяваш излишно ако те е страх от страха. Просто няма за кого да си ковеш прозорците повече, по-добре никога, отколкото късно, гласи последната алинея на ръко-писа.

Няма сън, който да е тъй силен
няма го и синьото небе
Колко пъти в тебе са расли
чуждите помени,
помен на някой друг
И се поглеждат във всеки свой сън
и се вглеждат във всеки свой сън
Нямаме спомен от онези дни
с белия мрамор
и дъхът син
И сърцето ми виеше океан
Нека никога нищичко няма
за да няма какво да се губи

Дом, дом дом.. За толкова места може да е тази песен. За квартирата в Младост, която обитаваш само като се чувстваш като принц и защото има тълкуватели, които твърдят, че тази е в свещен съюз със следващата песен. Може да е за местното кино, което отдавна е изоставено да върти едни и същи филми, но ти пак се скриваш там в мразовитите вечери. Което ме навява на мисълта, че не е за място, а за време. Време не като отрязък от хронологията, а от метеорологията. Това е същинската инкарнация на зимата. Виелицата, водовъртежа от замръзнали капки, неописуемото зъзнене, разнебитените тротоари с посипана сол в раната, необяснимият човешки инстикто-стремеж да иска сам да се прегърне в този мрачен мраз//мразовит мрак. Само прелетните птици могат да долетят и да те отнесат към убежището. Мраморните светлосини дни са демоничен копнеж, който никого не може да стопли. Скимтиш по топлите дни, изпъленени с енергия и житие Скиташ омерзен и погнусен и търсиш домашно огнище. . Там при сенките, където всички сте сами и усещате заедност само в общото страдание. Схлупваш се на две и се превиваш в спомена, само той ще те стопли.

~~~~~~~~~~~~~~~~~

Преходен блус. Имаш спомен да е валс, но чуваш блус. Най-синьото синьо, пак си на онези скали на север. Някак прозираш, че е сън, защото не го усещаш силни контрасти и текстура, а меки топлещи багри, бриз, лято. Реквием за една мечта. //for a dream// Тя е там пред теб, но не се обръща. Значи ли това че си Орфей и това е мисията на Евридика? Не, значи е август и живеете всички сезони в един, няколко чистилища и морето. Втурваш се напред, но докато стигнеш е станало септември, краят изглежда далече и едвам виждаш образа. Ненадейно над теб полита бяла одежда, хващаш я с една ръка и сънят бавно избледнява в безметежност.

L`embellie by Rene Magritte (1898-1967, Belgium) | Artwork Replica Rene  Magritte | WahooArt.com



Иска ми се да кажа, че се събуждаш рязко като всеки сън с падане от високо в сетен миг преди твърдата плоскост на водата, но какво значение има в Добрина там ли си, не си ли. Не, събуждаш се в „Младост“, същата студена вечер, още в дома и в леглото. Тя е легнала до теб, пак в гръб, само че този път го усещаш по-реално отвсякога, защото и ти на нея си обърнал гръб. Нежна е нощта и тъй безкрайна. Виждаш бъдещето ви в топка преспапие. Есенни листа вместо снежинки, тук зимата идва по-рано и без това. Изтървахте кълбото. Опитвате се да съберете парченцата, пак заедно, но са тъй много и тъй навсякъде. Браво, порязахте се на времето. Отново ви предаде младостта. Тя става да ти извади одеало, защото чува как зъзнеш. Уж си прощавате взаимно, но по отделно знаете че вече всеки спи в собствено покривало. Освен да извикаш своя бог и да си се прибереш в манастира, за да станеш аскет, вечерящ вятър и къпещ се в нафта//натфа//, друго не ти остава да запазиш някакъв пламък. Корабните сирени покриват те в светлина и тиха тревога.

Противно на всички магове и учени, които в двуглас ти пожелаваха гадории, досега пребиваването ти се струва като чист конфликт на интереси и разплискан потенциал. Инертно обаче усещаш в себе си една предизвестена умора, желание за независим, тих, затворен момент на концентрация в себе си, нещо, което да човъркаш като малко дете в стаичката си, като пламенен труженик в тропота на поточната линия. Искаш да чуеш всички шумове наведнъж за последно и да оглушееш от последен крясък. Искаш „Тих Труд“.


Отстрани мен се появи глас
личен гуру, който ме наведе над всички мисли наведнъж
Но той е напълно нормален
но той е истински човек
Нашите малки тела
уповават се в думи чужди нам
В Огромен купол от черен дим
виждал съм как хората падат
ръцете сухи, очите зли
боядисани в цвета на скръбта
краката им – вплетени в черни въжета
изградени от вече мъртви идеи
И най-милото ще отмилее
и най-близкото става далечно
Всяка клетва е само измама


Най-оптимистичната песен. В кухините на стените и техните черни градини. Излезнал си от студения тесен общ дом и търсиш цеха, краката зъзнат като палките в ход. Познати ръце те докосват. Подават ти света в шепа, той се разплисква на пясък, за миг те няма. Нищо ти няма, но виждаш Добрина като Догвил. Стените, още влажни от потопа, изчезнаха, само една стая безлюдна. Бяла стая, в нея самота. Тя отдавна отключи последната врата и е при намазаните с грим, а ти на никой не мож обърна гръб. Настигат те бесовете ти в белите нощи. Рояка от мисли вече е недружелюбен, пожелал си някога идеал и свой бог, разтворената озонова дупка, където някога действително е царувал демиурга, твореца, сега зее и насочва всичко твое срещу тебе. Змиите стават на лиани, стъклата трошат краката, погледът е всичко, което имаш да дадеш на света. Последно желание. Сетен призив за молитва в изоставената църква. Там още отекват плесници, докато прокламираш накъде криволичи твоята пътека. Дали пък не си ти този, дръзналия да бъде някога избран? Не, не, и да си, няма да хвърлиш последен залог, знаеш, че победа няма, но си по-силен от желанието да познаеш хрониката на предизвестения си край. Какво надмощие на съзнанието! Какъв триумф над живота! Какъв невероятен момент в човешката история! Ах, какъв успех!



И тук, драги ми читателю, точно на заглавието в близост до маркера за две (хиляди) и двеста думи, добрият разказвач ще види финала на своята история. Истинският такъв обаче, ни ще бъде задоволен, ни ще знае кога да спре, за него писането и разказването е жизнена необходимост, така както морето и небето са копнеж и страх за СР Добрина. Той, разбира се, би и определено се е консултирал с първозиточниците, но го усеща за посегателство над формата и най-вече над манифеста. За разлика от добряка, който честно и почтено ще изреди всички опори, извори и бонанзи, на които се е позовавал, този, който се усеща истински, не може да запомни всички книги, които е заел от Вавилонската библиотека за труда си.



Би благодарил за помощта и на Хронос, и на Топус, и на Логос, и на Ордиус и на всеки другар, също страдал в синьо, който смело е споделял превода си, но не е седнал сам да хроникира албума „Успех“. Този, който мрази еднакво равно в сърцето си, защото се е впивал като харпия в нощите му. Който е противоречал на себе си, вдъхвайки измама за надмощие и приближеност до божественото. Който е на най-българските теми, но е на световни ниво. Който четири//две години продължава да стои натрупал песъчни бури, но също тъй непоклатим. Преди да го настигнат сенките му, хроникьорът крещеше на стенографите, че няма перфекция дори и в най-съкровеното лично измерение. Повален бе и призна, че сама по себе си в материално естество има, но не съществува идеален начин да го разкажеш в слова. Това всичкото.

Стенат
стенат
но нас ни няма
не, няма улици
не, няма светлини
ние говорим с ръцете
в дома сме ние
и сме сами
завити в бяло,
взето от чуждите дрехи
Измамна младост
Ах, какъв успех
ах, какъв успех

–––––––

Албум ли бе да го опишеш
албум ли бе да го разровиш
разровиш ли го ще мирише
и ще горчи като отрова

Албумът, който надви всички пожълтели страници.
Албумът, който успя да надвие времето.


10/10

1 COMMENTS

  1. Поетично ревю на един от добрите албуми в българската музика през последните години.

    П.П Излезнал е диалектна форма на излязъл, много грозно стои в писмен текст.

LEAVE A RESPONSE

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.