Цинични Химни За Улиците

Бъди винаги критичен, но никога циничен

Музика по света Ревю

Billie Eilish си играе на сол-пипер в „Happier Than Ever“

С “Happier Than Ever” Били Айлиш чупи стагнацията от мита, че при много успешен дебют, вторият албум е обречен на недостижимо високи очаквания. Това стана със стилистичен и емоционален завой, от далечината изглеждащ като остър и рязък, но под микроскоп е пример за напълно органичен растеж. Новият дългосвирещ запис, освен колекция от закачливи парчета с потенциал за продължено мейнстрийм legacy, е и силно заявление на разширено творческо ветрило от стилове, влияния и неназовими настроения. За разлика от WWAFAWDWG, което представляваше черна дупка, която всмуква слушателя в летаргична бездна, този представлява небесно тяло, което излъчва светлина и има притегателни способности, но не изменя на себецентричния си характер.

Съмнява ме някой да се досеща с точност кога и как Били Айлиш се намести в ландшафта на световната сцена сред някои от челните му върхове. Имаше леки дискусии относно това дали е industry plant, т.е. незаслужено лансирана от комерсиалните гиганти с готов имидж, но спекулациите бързо се отмирисаха. Съмненията общо взето приключиха около излизането на първия ѝ албум преди 2 години, с който видяхме интимния и независим от бизнес мисленето работен процес в колектив само тя самата и брат ѝ Fineas на продукцията. Както и когато чухме съдържанието на „When We All Fall Asleep Where Do We Go?„.

Не си спомняме Били да е избухвала спонтанно, точно защото музиката и прилежащата с нея естетика пасваше идеално на всеобщите настроения. Светът беше уморен от продаваеми преструвки и бе прегърнал непринудената уязвимост като своя терапия с имена като Lana Del Rey, The Weeknd и Lorde, издигнати изцяло от интернет хайп и народна любов. Били Айлиш само привнесе от себе си в това ново лице на мейнстрийма.



Сега, дали тя е открила топлата вода с темите за депресия, тъга и самоубийствени нагони? Не, емо вълната вилнееше още в годините ѝ като подрастваща. Дали е направила нещо уникално, за да си заслужи позицията си на frontrunner в този нов мрачен и странящ от фалшивия шум облик на поп музиката? Абсолютно.

Отличаващото е в начина, по който подхваща тези теми, адресира и прегръща обърканото менталното състояние и канализира колективната тъга и нуждата да се говори директно. Шепненето и минималистката продукция ѝ станаха запазена марка, видеата с често некомфортни плашеха статуквото, а крехката ѝ възраст не помагаше на невинния образ, който се приписва на тийновете в масмедиите.




А защо говоря за всичко това в минало време? Ами защото мисля, че за 2 години този образ се експлоатира твърде много, а Били и брат ѝ не са се хвърлили сами да дълбаят от него до последния цент. Имиджът, който се опитват да ни продадат е на живо човешко същество и като всеки човек, и този подлежи на промяна и отгръщане на нови житейски глави. Всичко започна със смяната на цвета на косата от всякакви минорни черно-зелено-сиви тонове към хомогенно и светло русо. Стана ясно, че започва нов етап, който рефлектира по-светли и обнадеждени дни. Двата албума като цветоусещане са като сол и пипер. Иронично е, че в черния мрак Billie бе доста salty, докато сега, малко попораснала, е пиперлив език. Пълната трансформация е невъзможна, трябва и баланс. Дали колосалният успех на WWAFAWDWG не ѝ излезе солено на главната ни героиня?




Отговор на въпроса „Кое породи тази промяна?“ Били ни дава още в първата песен „Getting Older”. Не може винаги да е депресиран тинейджър. На тази възраст порастването е бързо, неканено и два с много отговорности и умора, но и с приятна самостоятелност, където комфортното бъдеще е обозримо. Световният успех носи сигурност в перспективата, но и идва с много „приятели“, за които човек не е и подозирал, че има. Затова част от позитивната промяна е да отстраниш всякакви такива екстри, които и по природа са ти неприятни. Да не си вдигаш телефона не е грях, макар и вибрацията като тази в края на парчето да е натрапчива като инструментал от Yeesus. (А също може и да сплашваш неканените гости пред новата ти просторна къща с няколко бесни кучета пазачи отпред, както са сторили в стряскащия преход към “I didn’t Change my Number”.




Усещането за комфорт е топлина и релакс, копнеж по тропика. Както вече се досещате, това настроене ще ни спохожда често в албума и първата спирка е „Billie Bossa Nova„. Вземайки вдъхновение и мотиви от леките китари, напомнящи за горещи дестинации и покривайки ги с леките джази вокали, тази песен оправдава името си в търсене на Новата вълна, както бразилската, така и личната такава. И там, разбира се, в топлия сън стои едно гадже с бронзов тен, готово за романтиката на бриза. Но дали самата Били е готова да се отдаде? Не, по-скоро е едно лутане на зиг-заг между самотната свобода (романтиката, която те държи в постоянен компромис) и свободната самота. Каква е дефиницията на второто? Следващата песен “my future’’ – пак си влюбен, ама не във някого. Виждаш себе си не като лесно склонимо огледало, длъжно да връща пасивно същите комплекси и ласки, а като самодостатъчен индивид, извисен в небесносиния switch от втората половина на трака.



Бързо обаче се принизяваме до плътски страсти, събуждащи се само от първична нужда от „Oxytocin„. Били води за ръката обекта на желанията си в тъмен нощен клуб, където образите се разпознават само по разноцветните неонови примигвания. Нашепва в скута ти неприлични неща, които допреди 2 години биха били незаконни, както и предупреждението, че моленето в неделя е безполезно пред безбожията, които го очакват в понеделник. Когато хормоните обаче са набавени, идва висше просветление, почти на религиозна основа. „GOLDWING” започва с госпъл многогласова акапела, възпяваща чистия неопетнен ангел и стремежите на земния свят да го опетни в грозни дела напук на красивите тела. Айлиш жали и скърби за неравностойната борба, самата тя състрадава като младо момиче, гонено от тези дяволити изкушения.




А кога едно такова същество в годините си на формиране има сила да се противопостави? В група, сред себеподобни. Именно такова уверено, лековерно и отпращащо негативната токсична мъжественост е видеото на “Lost Cause”, където Били и група приятелки са в свои води. Вокалите пак шепнат и инструменталът пак е само ритъм секция от един гол бас и меки барабани, но усещането е освободено от излишъка, не обречено на празнота като в старите песни.




Но след приятна вечер с приятелки, когато лятното слънце ви е обагряло, какво остава когато си тръгнат и падне булото на нощта. „Hailey’s Comet„. Безсъние, взиране в звездите и размисли за мечтите. Там, в царството на сънищата все пак има някой, и морето е там, и въздухът е лек, за да те издига в облаците, а всяка звезда е падаща комета. Или това издигане рязко падне под водата, в подводница хвърляща лъч светлина, където песента на сирената се чува приглушено.



Рязко събуждане. Само че пак сме в главата на реторичния мъжки адресант, на задната седалка на автомобил. И още е нощ. Навън вали. Cyberpunk пейзаж, неонови светлини мъждукат в дъжда. Преминават коли, светофарът тиктака в изчакване. Стряска ни гласа на Били с рязкото „Do you know me?”. Тя е зад волана и ни говори, като виждаме само очите ѝ в огледалото за задно виждане. Кой сега е огледалото? Кой сега стои мирно и поема чуждите болежки без право на обаждане? Тя продължава със спокоен, равен и тих тон да споделя за пробелмите си. За облеклото, за тялото ѝ, за вперените погледи, за грешните принципи, по които съдим хората. За винаги патовата ситуация да си жена на показ в днешно време. И нищо не е нейна отговорност.


Бийтът еволюира в “OverHeated”. Тази песен не е фантазия, фантастика е. Там, хората са изложени на витрини, изложени да забавляват масите, зоопарк на бъдещето. Учени с папки седят и записват, а роботизирани ръце качват и свалят части от тялото ѝ. Искат да я направят киборг. Искат перфектно пластмасово момиче с идеални, но фалшиви форми, която да изпълнява команди. Но това в нея не може да бъде изтрито, само може да прегрее отвреме навреме. А дали пък и прегряването не е една малка смърт в епохата на хладнокръвието?




Е, и? “Everybody Dies”, това е, което всеки ти казва. Тази песен отново е в sci-fi естетиката, но филмът е друг. Този е продължение на „Fuck this world, i leave it” на Rina Sawayama. Били пак гледа падащите небесни тела, но този път от друга планета, още самотна, защото е спасението на човечеството от налегналата колективна смърт. Призивът, като в старите тъмни песни, отново е „it’s okay to cry”, но сега завършено от „But you are not alone / You are not unknown“. Тъгата отново е призната и прегърната, но в света на възрастните, ах какъв оксиморон, има капчица надежда. А надеждата дава и сила. И болка. И силата е в болката.




Въпросът, както се гласи в „Your Power„, е когато си голям и силен, да не злоупотребяваш с ненадейно придобитото. Това обръщение на г-ца Айлиш е както послание към всички насилници (било то вербални или сексуални), така и съвет към бъдещето нейно аз. Защото силата е огън с добро и лошо проявление и тя го доказва с точно следващите 2 песни – „NDA“ и „Therefore I Am„. Те неслучайно са предварителни сингли, от албума звучат най-много като очаквания стереотип за „Billie Eilish Song”. В това число влизат и sassy лириките, с които авторката адресира фалшивите приятелства и медийната обсесия към нея.




И сега, захвърлили всички токсини е време пак да се върнем в Kauai, на Хаваите за вечен душевен мир и самодостатъчна самота, нали? Не съвсем. Болката по злоупотребилото момче не е отминала. Укулелетата заглъхват, заменени от електрически китари. И ако си мислихте, че нищо драстично не се е променило в Били, то тази песен е радикалното доказателство против тази теза. За първи път текстът ѝ не е закодирано послание, в което да се припознае всеки 16-годишен на тази земя, ами е конкретна случка от живота ѝ до последния детайл. Тя не просто го излива цялото, тя го изкрещява с пълно гърло. На този етап дотолкова сме привикнали да ни шепне на уше, че и нормалния ѝ глас би бил достатъчен за шока, но насъбрания гняв към омразния бивш прелива отвсякъде. Емоционална кулминация, която отговаря на въпроса „През какво трябва да мине човек, за да е по-щастлив отвсякога?“.


Но всъщност не. Гневът никога не трябва да е изходна точка на нищо, затова и идва интимния акустичен завършек „Male fantasy“. Там отговор още по-малко има с това “ But I loved you then and I love you now” и най-най-последното

Can’t get over you
No matter what I do
I know I should, but I could never hate you

И знаете ли какво, мисля че е прекрасно, че завършва по този начин. Защо? Ами защото Били е човек. Следователно подлежи на промяна, на болка, обърканост и най-вече не е перфектна.




Тя с изкуството си не дава отговори, а само задва въпроси. Един вид като терапия. А и би било странно и неправилно, ако 19-годишно момиче ни даде дефинитивен отговор за вечно щастие. Тогава целия албум досега не би имал значение. Тогава се затварят врати. А би било грехота да спрем растежа, който Били и Финиъс тепърва имат да ни демонстрират, имайки предвид това, което ни показаха само в рамките на 2 години

LEAVE A RESPONSE

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.