Цинични Химни За Улиците

Бъди винаги критичен, но никога циничен

Музика Ревю у нас

„2021: Космическа Одисея“ или просто ГЕНА – ВАКУУМ

В най-амбициозния си и мащабен труд до момента Гената от So Called Crew събира звезден екип „Ракета“, за да му помогне да съгради запомнящ се музикален космодрум. В контекста на състезаващи се милиардери и националнообединителни интереси, устремени към небесни висоти, 12-те песни улавят вътрешния свят на човека като част от голямата цивилизационна мисия за интерпланетарна миграция.

Досущ като сцената от 5-тото измерение в „Интерстелар“, „ВАКУУМ“ е самонаблюдение на комплесния егоцентричен характер, чиято фабула не съвпада с разбъркания сюжет. Точно в стила на Кристофър Нолан.




Ще си позволя да цитирам Никола от ТДК и един негов конкретен статус, според който „по мазетата на света се правят нещата, които всъщност го въртят“. Разбира се, става дума за любимото на всички ни Студийта, Борово и трите към онзи момент неиздадени албума, продукт на упоменатия подземен труд. Два от тях, АРМАДА на ИМЕРА / ГЕНА и соловия на Гената ВАКУУМ, бяха отприщени на повърхността, както повелява традицията, с мащабни промота в столичния Маймунарник. Третият, макар и още да се прелива в готови за консумация съдове, вече си има запазена дата, но за него – когато дойде време за сеитба.




Друг факт, който далеч не е обществена тайна, е че зад двата готови проекта седи понастоящем най-големият труженик в музиката ни – Евгени Енчев от So Called Crew. Неуморното му любопитсво и жаждата винаги да кове нещо по-смело от предишното му отреждат активен живот в студиото. Там на минус първия етаж обаче няма да го намерите в доброволно изгнание, защото компания му правят десетки продуцентски хрумки и разнообразни лица от издържаната родна сцена. В края на май вече обсъждахме ситно накълцаните рими в класическото комбо от рода рапър-продуцент, което бе „АРМАДА“ на Имера и Гена. Хубав миг, който беляза осезаемо мръдване от конспекта и за двамата, но все пак създадено между две глави в добри отношения.


Това, което подбуди социалната изолация у Евгени бе повод му да се срещне и взаимодейства с много артисти за негов солов албум. С толкова различни характери на едно място и предварителна концепция за единен звук, това натурално се превърна в най-голямото му предизвикателство като продуцент до този момент.



Що се отнася до сравнение с предишния му албум „Програмата“, сравненията опират само до това, че отпред при артиста седи неговото собствено име. Оттам нататък си личи колко вода е изткела в 7-годишния прозорец помежду им. Едното е афиш за прецъкване през разнородни телевизионни програми на дивана вкъщи, а другото е цялостно кинематографично пътешествие, което изисква точната настройка да те потопи в себе си.



То е естествено продължение на предната авантюра с Имера, където последно го видяхме да мародерства инкогнито с намерението да не остава в кожата на настоящето. Затова и неговото „Аз от бъдещето“ се обажда да му даде напътствия как един находчив репликант се съхранява в подривното си дело. Негов ортак е Жлъч, който съвсем отчетливо заявява от името на Гената новия девиз „Да има Вакуум!“ чрез спомеването единствения и неповторим в „само сухото, спагети Choice, Стенли Ройс“. Равната подялба на третия куплет работи като транспортер през времето, но някак си още седи в удобното кресло на рап филма. Те се пренасят и в извънземния търнтейбълизъм на 111 оборота от DJ DELightfull и астралния cruise в хилядолетния мустанг на DAYO.



Някъде из цялото скречиране се промъкват фрази, напомнящи ни за мястото ни във Вселената, нейната необятност и неизбежната ситуация на човека в човечеството. Осъзнаваме, че демонстрацията на рими в каквато и да е жанрова естетика в крайна сметка е само „Илюзия“. В действителност „светът обърнат е“ и „обърна те“ с него в осъзнаването, че си неразбран и търсиш мястото си под звездния небосвод. А в по-крайни случаи тази несигурност може да прерасне в жив маргинализиращ страх. Веднъж паднал духом, на безпощадния „Син език“ на уплахата му стига само едно огледало в инвентара да те надвие. Далеч и от дома на сенките, и от тихия труд на ръцете, с които пак имаше някаква сектантска заедност, в доброволно избраната самота ти си най-големият си кошмар. Никой не е в безопасност от себе си, въпрос на избор е от коя страна на барикадата ще си, когато определяш дали си в полет или падеж.



Не става с пасивност и хартиени доспехи. Пътят към разрешаването на глобалния човешки проблем минава през активното единство. Горе в главата ти няма бюра и информация, които да те упътят, но по отношение на обществото винаги ще има един масов пламък, едно шествие от милиони единици. „Земята е едно кюфте, което си делим оцелелите в окопите“, както казва Григовор в „Светът е спасен“. Тази порция, уви, е на привършване и логичният изход е за него – живота – да направим всичко и вкупом (не самички) да влезем в пробна ракета, да търсим в простора далечна планета, която да населим отново.



За целта обаче ще ни е нужна сякаш непосилна за човечеството когнитивна емпатия. Имаме технологиите да усещаме и непознатия ближен и да бъдем други на места, на които така и няма да стъпим  („Мексико“). Неспособни сме да преодолеем несподелената любов и прибягваме до залъгалките на бъдещето като да разменяме съзнания и да наемаме чужди глави. На теория така бихме могли да прозрем и разберем взаимно влеченията си, да подишаме в нов, по-чист от нашия собствен застоял въздух. На практика влизаме в обувките на Сатаната и виждаме, че чуждите “Четири стени” са също толкова тесни и хаотични като нашите собствени. Накрая и едно средноаритметично на общото ни нещастие не можем да извлечем.



Дори и хипотетично в звездния Ноев ковчег от метал, кръговратът пак ще ни изолира от доскорошните ни събратя в спасителната мисия. Главата ни, горката, редува самотата и това е важно. И през прозореца на ракетата ние пак ще се взираме в себе си и в умерените до пораженческите крайности, в които ни отнася самотата. В по-добрия случай водим „Любовно поетичен“ диалог с партньора и поставяме самокомфорта на егото като приоритет. По-лошият герой в нас ще се усети измамен от младостта и ще отрече всякакъв хедонизъм. Собственото ни отлъчване ще прерасне в аскетизъм, чийто син пламък само ще бъде разпален от сервирания „Вятър за вечеря“. Вследствие на доброволното предаване от живота-мечти зад гърба, играта толкова е загрубяла, че отпадналите не просто горят като в песента на P.I.F., те направо гаснат.



Както вече стана ясно, за мисията да заселим с лъчисти кръгозори новия дом на цивилизацията първо трябва колективно да преодолеем дребните за мащабите на космоса прости човешки драми. На Земята в хипермаркета стоката „За продан“ е разграбена и още прилича на изоставена атракция от лунапарк, но в никакъв случай безлюдна. Останали са да странстват изпадналите не само в емоционална инфлация, но и в същинската материална такава. Търговците на новата кръв – водата – вече и не посягат към лъскавите си карети. Овластили са се до степен, в която са олигарси, неспособни да мръднат до подножието на планината си от вещи. Те продават значките на шерифите, които ще ги арестуват, те разменят оръжия, за да избавят обезумелите от самите себе си, те насочват огледалото, за да се ужасят човека от собствената му вещомания, в тях е и хляба, и ножа.




Но да, на този етап, летежът към слънцето е осуетен и крилата на Икар са орязани за пореден път. Какво му остава на човек? Да окачи въжето и да се почуди още час ли ще живее. По-скоро ще го свали и ще помисли. Ще се прибере посред нощите в малкия си самотен дом. Както винаги ще изрита обувките в антрето и ще остави ключовете на обичайното им място. Само че този път с въздишка. Ще светне някоя по-малка лампа само да премрежи малкото лична площ, а на котката даже няма да ѝ направи впечатление. Ще мерне уморено отражение в огледалото в банята и белезите от ножчето на бръсначката ще са си още там. Ще осъзнае в колко душевни бездни е попаднал навън и как е останал „Без дни“. 



С риск на другия ден да се събуди по светло, няма да се бави да си легне. Ще се просне по гръб и загледан в нищото ще си спомни за всички, които вече ги няма. Ще усети последна капка емпатия в общата ни смърт и за миг ще бъде мрачна катедрала, в която се молят за спасение, но е едва първата ѝ копка. Ще затвори стъклени цветни очи от други вселени и ще види как играе шах със Смъртта на плажа в прелестен стар филм. Ще си спомни вакуума в космическия кораб, мимолетната безтегловност на свободното плаване сякаш е пак дете, ще види същия онзи пламък (червения, не синия), отвян съвсем от отворения люк на кораба. Отворен под претекст да влезе глътка въздух в спрялото време. И отива си. Лошото е, че не знаем къде. Хубавото е, че не знаем къде.

LEAVE A RESPONSE

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.