Цинични Химни За Улиците

Бъди винаги критичен, но никога циничен

Музика по света

Какво ни предложи 2021 като музика досега?

Преход. Само така можем да опишем ненадейно излетелите първи 6 месеца от новата година. Вече достатъчно бе изговорено за шока в началото на новото десетилетие, затова и година по-късно съвсем не можем и да дефинираме към какво точно преминаваме. Но не е и това занятието, говорим за музика все пак, а хубавата такава винаги стои отвъд такива условности.


Времето за правилни дефиниции и обобщаващи заключения по презумпция си е резервирано за декември, тогава са надпреварите за позиции и прилежно изготвените класации. Сега в окото на бурята, на всичкото отгоре все още без големи фестивали и с разклатен мейнстрийм, трудно можем да редим силните на деня.


Затова и приемете тази статия по-скоро за насочване в дадена посока, а не временно класиране за първия полусезон. Тя служи да отбележи дадени тенденции, които са направили впечатление в пъстрата картина от нови албуми на 2021. Имената в условните категории стоят за пример и са отправна точка за нова ниша на звучене, а самата им нюансираност вътре в тях лесно може да ги придвижи и в други секции. Нищо задължително, само отразяване на това, което направи впечатление до този момент у музикалните ентусиасти.

За все по-засилващия се нов пост-пънк (art rock, avant-prog, exp. rock) вече ви говорихме и в по-обширен, и в по-актуален план, но от тогава излязоха и още, не по-малко впечатляващи, неща в стила. Изключвайки вече обсъжданите Black Country New Road и shame, от по-суровия пънк звук ни дадоха нов материал Iceage и Dry Cleaning. В експерименталната и разбъркано-флуидна насока на жанра чухме неочаквано свежия дебют на Squid, както и втория труд на black midi, които продължават да градят над още отекващия им първи Schlagenheim. Където и да се огледа човек, в утвърдени банди или в обещаващи младежи, в минималистка ярост или в наслоена демонстрация, не е като да няма места, на които да се почувстваме гневни за спорта.

На другия полюс по отношение на интензивността (в авангарда обаче са си заедно в лагер) стоят тежките класики, прекроени в нов, но все тъй достолепен и елитен вид. Става дума за албуми, които ще вземат от времето и от вниманието ви, защото са взискателни по природа. Дали ще е пост-рокът на завърналите се Godspeed You! Black Emperor и Mogwai, Bowie-esque арт рок заявлението на Nick Cave & Warren Ellis, константните движения измежду прогресивен джаз, електронна и класическа музика на Pharaoh Sanders, Floating Points и Лондонския симфоничен оркестър или постоянната раздвиженост на афро джаз фюжъна на Sons Of Kemet, няколкото слушания до привикване със звука са гарантирани. Може да не е по вкуса на всеки, но послевкусът за останалите докрая най-често е насладата от висшата форма на композиране.

Улиците няма как да останат без своите цинични химни, макар и много стари кучета да твърдят, че връзката с първообраза на жанра е била безвъзвратно скъсана. Това, есестествено, клони към невярно, защото в цялата тази шареност и отвореност, която новото поколение внесе в стила, корените също имат своето място. Например никога почиващите си Madlib или The Alchemist, който този път си колаборира с поредните секачи на думи Armand Hammer (Billy Woods & ELUCID). Съвсем прясно е и поредното преизобретяване на Tyler the Creator, който се завърна в Odd Future годините си и cypher rap стила на редене, сериозно подпомогнат от DJ Drama. За сериозното му влияние върху изгряващи имена като Genesis Owusu вече ви говорих в отделното ревю на все още впечатляващия му албум. Малко по-познати примери за такъв звуков и емоционален разкрач са интернет феномените slowthai и BROCKHAMPTON, които отново филтрираха стара и привлякоха нова публика с нови артистични фази.

От година на година си говорим все повече как не трябва да има срам от модерни поп изпълнителки, особено когато жанрът отдавна е сменил и кожата, и нрава си. Живеем в толкова динамично време, че лицето на новия тъмен мейнстрийм Били Айлиш смени визията си и е Happier than ever. Нейната бомба със закъснител, уви, още си цъка до късния юли и дотогава новото явление сякаш е Olivia Rodrigo, която създаде малко шум със “Sour”. Едно познато лице – Jorja Smith – пък напомни за себе си с нова, по-stripped back стилистика, която доста би се понравила на почитателите на последния албум на Sevdaliza. Референция с 2020 можем да направим и при St. Vincent, която взима приза „Фиона Епъл на годината“ с албум, който не е нищо комплексно в съществото си, но ще отнеме от своето да му свикнете и да оправдаете неотречимата му харизма. И понеже Jorja със сбития си обем може и да не стигне, така като за финал ще спомена и друг по-обрано уталожен албум с джаз привкус – „Ignorance на The Weather Station.

Виж също: Топ 15 на 2020

LEAVE A RESPONSE

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.