Цинични Химни За Улиците

Бъди винаги критичен, но никога циничен

Музика Ревю у нас

Rest In P.I.F. 6, Димо!

„Ако трябва да съм напълно честен, нито ден през скромния си живот досега не бих нарекъл себе си истински фен на П.И.Ф. Ала това, което наблюдавах днес, ме накара да искам да съм бил такъв“ 



Така започва една статия-есе, която написах в една безсънна нощ веднага след тъжната вест от края на миналата година. Тя така и не видя бял свят, защото аз самият така и не се почувствах готов. Половин година по-късно вече мога да заявя, че съм наваксал каквото мога с безмерната музика на P.I.F. и посредством предимствата на глобалната ни свързаност се сближих с Димо по мой си начин.




Друга причина да пиша за това отново е и един хубав повод. Или по-скоро бих го нарекъл случаен низ от точно преднамерени стъпки, които изпревариха с малко времето си. P.I.F. издадоха шестия си едноименен албум! Изцяло на прага на пост-продукционния си етап към момента на сбогуване с гласа, сърцето и лицето на групата, той пристига максимално близко до формата, под която Димо е искал да го чуем.


Промоционално в него не бяха вложени допълнителни прищевки (заглавие, визия, имена на песните, реклама), колкото емоционално той сам се осланя на чисто и неподправено съдържание. „P.I.F. 6“ идва с 6 чисто нови опуса, още приживе кръстени по точно този начин, придружени от 3 от най-скорошните им парчета. Целият албум колективно е един голям опус, дефиниран от искрената му природа, а не от последвалите обстоятелства. Нито те са били предвид тогава, нито са основен фактор и сега. Защото Димо като Човек и като Артист винаги е бил и винаги ще бъде по-жив отвсякога.



В последното албумно дихание това дете игра във водите на ръба на света през юли и търсеше севера на Сребърна, но все се натъкваше на юга в Аркадия. 5 години по-късно го намираме, малко по-зрял и възмъжал, да стои на този бряг и да наблюдава играта отстрани. Завърнал се е в края на юни, но не смее да гледа на изток, за да посрещне лятото. Прегърнал свити колене с едната ръка и закриващ слънцето пред лицето си с другата, изгревът все пак прокрадва лъчи между пръстите. В „Опус 2“ той вече е неспособен да игнорира цялата си жар насреща, съответно и да поеме необятната символика, придрижавана от живота и мъката на всичко околно. Всеки нов ден спира дъха, всеки цвят, всяка топлина е твърде много за все още неопитната му млада душа. Инстинктът го тегли, затова в „Опус 3“ търси милувката на Майката земя.


Дали не е моментен вик на илюзията? Омагьоса ли се от фронталното сияние насреща? Светлината вече го е облъчила и от неспособността да я поеме стига до полудяване в празна стая и разговор с Бог в „Опус 4„. Тежестта на задание от подобно естество обаче е непосилна, поради което песента е повишена в сингъл на албума и е разпределил репликите на над 40 негови приятели. Представлението е мащабно и светкавично до последното зрънце на кинематографията, мизансценът – свръх сложен и натрупан с епохи и костюми. Резултатът е уникално по рода си видео с множество любими препратки и още повече Светлина. По ирония на най-коварния драматург – съдбата – последният кадър е и изобщо последният заснет материал с Димо. В него го виждаме така, както мнозина ще го запомним – скръстил ръце и смирен поглед, но само за миг, защото следва издигане.  Намира се в църквата в Жребчево, където в деня на неговата кончина той би бил погълнат от водите на язовира.



След такива поредни най-свети разкривания лирическият герой адресира жената, на която е оставил сърцето си и на която е показал обезоръжено лицето си. За нея се говори, че е само вятър студен, който брули черно-белите спомени и в двете сърдечни камери навява хлад. Не, не, направо „вали снегът, а топи се сърцето“, както сам пее Димо в заключителния „Опус 6„. Лятото отдавна е зад гърба, реколтата е презряла, преходността на времето е осъзната и е надвила всички морета и небета, луни и мечти, копнежи и страхове. Остават само две ръце, протегнати към небесната паст.


Край на действието.
Светлините угасват.
Завесата се спуска.



Публиката напира за още. Не иска подобен развой на събитията. Иска бис, но не говори тя, нещо друго отвътре ги кара да скандират. Готови са да чуят и вече слушани песни, стига да са на стария добре познат глас. Димо и момчетата са артисти, те знаят какво да направят, за да зарадват аудиторията. Излизат обратно на сцената за един закриващ пърформанс.



Още повече, Димо знае как сам да утеши неговата лична меланхолия, която хората така или иначе са вдишали от него с цялата си емпатия. Завръща се в морето, естествено, неговото бремеубежище по рождение. Идва „Приятел“, напомнящо че дори и с откраднато от вятъра и вечността сърце, винаги едно друго ще тупти за теб в проливния дъжд. Повели този оптимистичен тон, публиката вече в унисон търчи из житни поля и борави с единствената гласна, която знае и която ѝ трябва: „О“. В такова единство П.И.Ф. оставят публиката си на мажорния синхрон.



Уморено завръщане вкъщи след шоуто, или по-точно изявата, експозето, предствалението. Нощта е време за демони и сълзи, за отърсване от цялата измама на изкуството и деня. Не! Не е. Приказката от самото начало на P.I.F. може и да не играе вече своята драма, но това не значи, че не трябва да си спомняме смеха, майчиния страх и миналите поражения. Понякога и летим. Понякога горим.
Светът е твой, Димо!



Както и да го въртим, това бе прощално слово от един артист и от едно невиДимо дете, скрито вътре в него. Думите не стигат да преразкажат поезията и театъра на този спектакъл. Не стигат да подадем оплакване, че една сутрин просто се събудихме и някой наистина беше отмъкнал звездите без да забележим. На едно нещо поне станах свидетел изминалата зима.


За поне един ден ние всички слушахме ПИФ. Къде с отдавнашна, къде с тепърва предстояща носталгия, но слушахме. И мълчахме. Видях как Димо се разпръсна на хиляди малки парченца, как за последно и за кратко се настани у всеки от нас, преди звездният му прах да бъде обрулен от попътния вятър. И той пак остана по-жив от всякога.



Rest In P.I.F., Димо!

LEAVE A RESPONSE

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.