Цинични Химни За Улиците

Бъди винаги критичен, но никога циничен

Музика Ревю у нас

Единствено ни е приятно с TROMBOBBY x C-MO и Единствените им Приятели

Пролет пукна, та даже е на отиване, за разлика от нас. Ние сме тук, по-живи отвсякога, защото от 3 години времето около април/май е резервирано за нов албум на ТромБоби и Симо. Насладата всеки път е еднаква, но условията, външни и вътрешни, са това, което обособява събитията помежду им. „Промяна“ в разговор за тези двамата винаги е значело „прогрес“. Първата им колборация от 2019 „The Year Without A Summer“ бе солидно, но някак стерилно и изчистено ЕР. 2020 – реалната година без сезони с изключение, иронично, именно на по-изпъкналото лято – ни дари с „Всичко е наред„. Там те се освободиха от плоскостта на чуждия език и се отдадоха на истинска експериментална амалгама от фънк, соул, хип-хоп и синтетика. Трансцендентален и орбитиращ около движението на частици и хора, този албум им осигури прехода към по-зряла, по-вдъхновена и по-авторска музика.

Виж също: Ревю: TROMBOBBY x C-MO – Всичко е наред



Освободени от тази скованост и в удобството на добрия прием от миналия албум, двамата разгънаха всички пластове, за да стигнат до ядрото. То винаги е било в качеството им на поливалентни колаборативни типове, затруднили всеки журналист, пробвал да изреди подробно и разбираемо всеки един проект, в който са вземали участие. Това, разбира се, са винаги съпътсващите ги Радо Казасов на барабани, Петър Йотов на китара и Евден Димитров на бас, иначе казано „и Единствените им Приятели“. Така и формално е озаглавен албума, за да има малко пораженчески характер, когато поставиш на фона може би най-приятелското и многолюдно време, което темите му обрисуват.



Подобно въведение би предразположило да се заключи, че този групов и свирен, а не семплиран и синтетично продуциран албум е един голям jam session и всичко в него е оставено на настроението. Липсата на помпозно заглавие и предварителен наратив, Fellini-esque обложката, наподобяващ долупосочената снимка и цялостното меко звучене са все причини тук ревюто да приключи. Мога да ви кажа, че това е лежерният им запис за отдих и разкош и това да е обяснение на всяко взето решение. Само че този албум е толкова повече неща от това и тези причини са колкото поука, толкова и основа на заключенията.

Може да бъде изображение с на открито




Това е колекция от песни за младостта и за най-доброто време на човек между края на гимназията и началото на големите житейски битки. За лятото на живота и годините на безсмъртие, свобода и забава, но и за неизменната меланхолия по тези все някога отминаващи, а понякога и неслучили се мигове и спомени. Често срещан конфликт за хора на тези години е дилемата за съзряването и кога е времето един младеж да пусне купонджията и да вземе да „порасне“. Цялата тази естетика е екстравагантно привлекателна, но това се дължи не на друго, ами на илюзорната представа, която засища богатото и жадно за преживявания човешко въображение. До някаква степен ТромБоби и Симо се опитват да прокраднат съмнението си в истинността на разгулния лайфстайл, да развенчаят измамата на пира.


Не по-малко от инструментите, вихрещи се абсолютно неартикулируемо в ширта на фънка и нео-соула, речта на Симо се лее волно, за да довърши утопичната картина. Когато обаче човек се вслуша и поразсъждава малко повече, ще забележи някои много внимателни и подхлъзващи моменти. Като например омагьосващото „Виолетово“, което звучи като нещо тук и сега, намерило убежище на времето в младостта, но всъщност е цяла история, разказана от гледната точка на старец с деменция. Неговото изгубване е делюзия, а интрото не е весело представяне в бар, ами реч на погребение, след като героят завинаги е останал там, в бялото на очите си.


Във водата на тези очи, в прилива на морето се е виждало как пролетта приижда, но понякога „снегът вали април“. Понякога лятото е било откраднато – тогава, когато морето само е дошло до София, естествено без да осигури лодки в бурята, защото това е работа на отговорните войници, не на превзетите личности. Други пъти летовниците биват излъгани от тези, които по презумпция трябва да хващат крадците – органите на реда. Досущ като истинските бащи  на стила – черните, които чрез музиката си са пяли и протестирали  против ежедневните им неволи – тук нашите герои по изключително фънки начин адресират една особено българска тема в „Г-н Полицай“.



Но дори и такива рутинни проверки спадат към комичните анекдоти, които да разказваме в реверанси към множеството спомени от това време. А те също имат своята перспектива, изразена в „Спомени“: ние правим тях и после ги оставяме да ни лъжат, че те нас ни оформят. Както се намеква във „Виолетово“, човек без памет е като детенце – празен лист хартия. Неслучайно от малки ни блъскат със супергерои и стимулират въображението – фантазията е нещо, към което всички се стремим. Уви, от припева и клипа на „Следобедна закуска“ ясно се показва, че с годините една самооценка, един reality check е необходим, за да не потънем в гротескна заблуда.


А може би трябва ни време, да вземе да спре да ни дреме толкова живо за всичко, да спрем да мислим за онова вечно „тебе“. Но все нещо не се получава, нещо ни спира да кажем за всичкото безсъние и придружаващото го непробуждане. Три неща са всъщност и те са смях, секс, вяра. Човешки нужди на духа, изход от превъртането и едно последно бягане за танци във Варна. Защото в крайна сметка това са най-добрите дни от живота ни. Такива, които нито Георги Марков може да опише, нито ние самите да нарисуваме акуратно. Симо е прав, в окото на бурята и в пика на опиянението никой няма трезвата преценка за добрия тон и добрите приятели. За твърдението, че не са художници вече мога да оспорвам, чуйте само какви картини рисуват с идеални тоналности и в най-незаземените им състояния.



А може би им е време да пораснат? 7 години отрови по дробовете, борби със себе си и преструвки, че всичко е наред, мила, май че стигат . Рано или късно разумът си казва думата и прозрението достига зависимите от тази божествена наслада. Тогава те ще превъзмогнат тяхното аз от този период на силни емоции – високи и ниски – и ще го погледнат в окото. Там няма ни солена вода, ни сняг, а черно, дълбоко като бездна. Въпрос на време е да се балансира и черното и бялото да заживеят в хармония, така че бялата невинна младост да остане последна, когато всичко друго вече си е тръгнало. Дотогава то ще е следобедна закуска, малка пауза фантазия, която да отвежда от РПУ-то до Варна във време на скучни офиси.



По същия начин, по който „и Единствените им Приятели“ ни отвеждаат до всевъзможни ментални дестинации в 46 минути. Облекли разкошни премени, за да замаскират дълбокия дуалистичен характер на думите си; прелъстявайки с порок и наказвайки в дълъг срок. Този албум не е изолирана в собствената си компания синтетична физика на тъгата, нито удобното убежище от времето с множество ефимерни дестинации и списъци с оставащи лета, не. Това е последно препиване на Нова година преди поредния неотразен малък апокалипсис на 1-и януари; естественият романс на житейското ни лято, последвано необратимо от аклиматизиращата есен.

LEAVE A RESPONSE

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.