Цинични Химни За Улиците

Бъди винаги критичен, но никога циничен

Кино Разни

Театърът ли е бъдещето на киното?

Две тенденции ми направиха силно впечатление при номинациите за изминалите награди на Филмовата академия. Учудващо неочакван брой номинирани театрални постановки и мюзикъли тази година. “Една вечер в Маями”, “Ma Rainey’s Black Bottom“, “Бащата”, пък дори и и невлезлия в списъка мюзикъл “Хамилтън” са все заглавия, влизащи в тази категория.



Както и че с изчерпването на заснетото през 2019, все повече се говори за снимане на филми в условията на пандемия, с мерките, дистанцията, маските и всичко друго.  Един от най-новите филми, събиращи сериозни коментари през 2021, е “Малкълм и Мари” с участието само на Джон Дейвид Уошингтън и Зендая в една-единствена къща по средата на епидемологична обстановка.



На какво навеждат тези мисли – киното, като много други аспекти от живота ни, ще бъде безвъзвратно изменено в начина си на осъществяване. Дали екипите ще се редуцират, дали подборът на локации ще е по-скромен, не можем да кажем с точност. На камера обаче би следвало улеснението за по-несмелите режисьори е да работят с ограничен брой персонажи. Най-малкото това би била по-точна артистична репрезентация на смекчения в динамиката си нов лайфстайл на 2020-ите години.



Такива филми аз обичам да наричам театрални. Целият сет може да бъде побран на една сцена, основното изразно средство е диалогът и химията между малкото актьори. (в тази връзка, с лайфстрийм заснемането без публика, това не прави ли киното бъдещето на театъра?)  Дори на българска почва имаме удоволствието да гледаме немалко адаптации от екрана на сцената, така че би било интересно да видим какво могат да ползват новите режисьори, за да кажат много с малко. Ето 7 чудесни примера от 7-мото изкуство, някои от тях вече били на сцена, а други – които тепърва ни се иска да видим преобразени.





12 разгневени мъже


Абсолютно задължителен в такъв разговор. Истински мастърклас за всички начинаещи в писането на диалози и изграждането на картини само с говор. Всичко, което му трябва на Сидни Лумет, е един дълъг кадър в началото, който да представи наведнъж всички замесени свидетели. Оттам нататък дискусиите, по-разгорещени и от приятелска игра на Among Us, вършат цялата работа. На хартия финалът е предвидим и интригата я няма – да, разбира се, че аутсайдерът ще обърне всички гласове в своя полза. Как обаче се достига до този момент, това е истински впечатляващото за този черно-бял филм от 57-ма с дърдорещи бели мъже над средна възраст.




Глутница кучета


Днес Тарантино може и да е любимият режисьор на съседа ти от предния чин и да го е спечелил с грамадни продукции и екшън сцени от всевъзможни мултикултурни локации. Това не винаги е било така, все някога Куентин си е извоювал този лукс, при все че не е завършил кино никъде. С бюджет, едвам надвишаващ 1,2 млн. долара, още дебютният му филм впечатлява с показаното на екран. Само с отварящата сцена и култовия монолог за „Like a virgin” на Мадона си личи ексцентричния подход на Тарантино към диалога, той на практика не се е променял 10 филма по-късно. Едно такова нахакано, дори театрално, преиграване. Последвалото главно действие се развива предимно в належащия от бюджета един-единствен склад, където отново с много съспенс imposter-ът трябва да бъде открит и ликвидиран.




Клуб „Закуска“


Пример, който доказва, че можеш да получиш широка популярност без всички екстри и пинизи на комерсиалното кино. Или поне в миналото – през 1985 Джон Хюз го прави само с няколко добре изградени персонажа и обвързваща ги взаимна химия. В хода на едно дълго съботно наказание, 5-те диаметрални архетипа, намират сходствата помежду си, за да разберат, че приятелството стои отвъд социалните статуси, тъй вкоренили се в американския гимназиален живот. Всичко това в рамките на една безумно скучна библиотека и няколко пусти коридора.



Въжето


Съвсем лесно би било да вземем популярен филм, чието действие се развива в театър. Доста хора биха се сетили за Best Picture на 2014 – „Бърдмен“, който освен сценичната си локация, наподобява цял непрекъснат кадър, целящ точно допълване на динамиката. Ефектът, естествено, е страхотен – ненакълцаният one shot се доближава до липсата на монтаж в театъра, където и смяната на декора се случва пред зрителското око.
Но кой е първият, кой е класикът, поставил началото на тази техничарска ниша? Много ясно, че лордът на съспенса – Алфред Хичкок, един истински майстор на минималните средства с максимален ефект. Един от най-смелите му експерименти е сравнително ранния му „Въжето“, базиран по пиеса. Като един истински виртуоз, Хичкок е запазил реалното време на случката и обозримо малкото декор. Същевременно това за него е възможност да поработи с камерата, да я мести натурално от човек на човек и да ползва реквизита практично. За времето си това е една разширяваща законите на киното иновация, изискваща краен майсторлък, за да се повтори.



Незавършена пиеса за едно механично пиано

An Unfinished Piece for Mechanical Piano (1977) - Russian movie online


В сериозните артистични дисциплини трудно бихме минали без руснаците, съответно и без един от най-големите драматурзи – Антон П. Чехов. Адаптации по негови произведения има безброй – от объркани третокурсници със задача малък етюд в местната филмова академия до едни от най-големите заявления в киното. Но нека се придържаме към класиките и към руското кино, тоест Никита Михалков и неговата „Незавършена пиеса за едно механично пиано“. Дворянски хит отвсякъде – превъзнесен език, надменно поведение, изхвърляне в костюмите, бурната емоционалност на руската душа – съвсем подобаващо и наситено с театралност преживяване. Сбирката тип маскарад, където всеки дребен буржоаз носи маската на благородието, се осъществява в лятна резиденция на един от тези видни аристократи. Останалото е за гледане.



Сцени от един семеен живот


Друг от предводителите на висшето, сложното и дълбокото филосфско европейско изкуство е шведът Ингмар Бергман. И дори не става дума само за филмовата му режисура –  нещото, с което е най-познат. Къде от липса на стабилен доход, къде от влечение и по тази древна арт форма, Бергман е поработил немалко и в театъра. И макар и скандинавската му хлад да е обгърнала обраните диалози, с които сме свикнали да влизаме във вътрешни терзания, комуникацията и най-вече реакцията на героите му винаги е играла основна роля. Разгорещено театралничене и спонтанна енергия може и да липсват, но изразните средства са обхванати с прекомерна компетентност. „Сцени от един семеен живот“ е идеален пример – двама съпрузи, няколко втръснали от битие жилища и почти три часа само диалог. Или по-скоро липса на такъв, за такива като Бергман киното е и всяка дълга мъртва пауза преди поредната разтърсена реплика.






Кой се бои от Вирджиния Улф


Едно от най-прочутите драматургични произведения на 20-и век, пресъздадено на филм, може и да не улавя от вратата за краката, но се помни и играе и до днес с причина. За тези с твърдо мнение относно Вирджиния Улф – спокойно, (анти)феминисти, не е това на преден план. Историята е, и тук си давам сметка за битовия шаблон на селекцията, семеен скандал, разразяващ се в ожесточена словесна престрелка. А може би в крайна сметка киното с бързината на кълцащия си сатър и изобилието от дестинации в един миг е непреживяемото приклюение, докато театърът е уседналата красота на ежедневните полемики? Сигурно. Вижте гореизброените и преценете сами.



„Сцени от един семеен живот“ и „Кой се бои от Вирджиния Улф“ се играят понастоящем в Малък градски театър Зад канала, „Бащата“ на Флориан Зелер (заедно със „Синът“) – в Народния театър, а „12-те гневни“ – в Тетър Възраждане.

LEAVE A RESPONSE

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.