Цинични Химни За Улиците

Бъди винаги критичен, но никога циничен

Кино

8½ филма на Фелини, без които не можем

Без значение дали говорим за италианско, европейско или световно кино, Федерико Фелини винаги ще бъде сред споменатите имена. Само като осанка и класна реторика е толкова внушителен, какво остава за творчеството му. Създал светове, смачкал ги с гротескна ирония, хвърлил ги в лимбо между фантазия и реалност и после ги уловил с камерата както само той може.

Трудно е с няколко обрани израза да се обобщи с какво аджеба е вдъхновил толкова много поколения и кое го прави име с категорийна стойност. Най-вече защото самият свят на Фелини е точно обратното на обран – експресивен, пищен, свободолюбив, честолюбив, интелектуален, светски, буржоазен, до някаква степен дори божествен.

В 50-годишната му кариера крайъгълните камъни и повтарящите се мотиви не са един или два. От малкия Римини с католическото детство, клоуните и цирковото изкуство, през свободията на големия, можещия, умно-красив отворен мегаполис, та до подкрепата на скъпите съпруга – актрисата Джулиета Мазина – и верен колаборатор – композиторът Нино Рота. А кои са филмите, в които да гледате за тези подробности? Ето една подбрана селекция, в единствения правилен ред – хронологичния. 8 и половина филма за окото и душата.


½ Рим, отворен град / Roma città aperta (1945)



Всеки започва отнякъде. И не непременно като режисьор. Е, Фелини и като за сефте е имал завиден старт – първи асистент-режисьор и сценарист на впоследствие превърналия се в пионер Роберто Роселини. Рим, отворен град е момент в историята на италианското кино, едно от първите свободни произведения след падането на фашизма и начало на Неореализма, отприщило вълна от именити европейски режисьори. За огромна радост един от тези хора е Фелини, който сам ще продължи това движение и сам ще го надхвърли след това.


1. Мамини синчета / I Viteloni (1953)


Започва бавното изкачване по веригата с добрата подпора на Неореализма. 1950 – един ко-режисиран филм заедно с Алберто Латуада, 1952 – вече и самостоятелен дебют. 53-та пък излиза „Мамини синчета“ – автобиографичен филм, чрез който Фелини осмива връстниците си от това време. Разказ за малките италиански градчета, където целият млад потенциал се похабява измежду бащинията и лекомислието. За удоволствието, но на чужд гръб.



2. Пътят / La Strada (1955)


Първият сериозен пробив към признанието, Пътят е един от последните големи филми на Неореализма преди малкият човек и неговите страдания да бъдат отново изоставени. Гелсомина (Джулиета Мазина), съпругата на Фелини, е дребно, крехко и доверчиво провинциално момиче, омагьосано от Зампано (Антъни Куин) – пътуващ цирков артист. Работата си я вършат отлично, но в личен план – всичко е съсипваща илюзия за единия и безпардонен непукизъм за другия.



3. Нощите на Кабирия / Notti di Cabiria (1957)


Със сигурност и защото актрисата съвпада, но Кабирия е почти идентичен образ с Гелсомина от Пътят. Все повече се отдалечаваме от сиромашкия бит и се приближаваме до римските предградия и до порочните наслади, които има да идват. За целта Кабирия се запознава с противоположния на Зампано – добре възпитан, романтичен и благосклонен типаж. Двете контрастиращи половини бележат прекрасно голямото одушевление, което малките жестове могат да донесат. За нищетата, за надеждата, за сладкия успех и за разочарованието.


4. Сладък живот / La Dolce Vita (1960)


Ето че навлязохме и в големия Рим. Колкото и да я оплаква, италианската душа си иска забавите, театрото и маската на буржоазния елит. Сладък живот е името си и всичко в повече – големи представяния от Марчело Мастрояни и Анита Екберг, големи локации, голямо заснемане. 3 часа визуално преживяване, което пълни окото с елегантен разкош, светска свободия и надменно извоюван пир. Всичко това през очите на един прост журналист-наблюдател, който макар и участник, остава тчужден от този бит, досущ както е бил Фелини след успеха на предните му 2 филма.


5. (1963)



Природата на Федерико, уви, не му позволява пълна асоциация с тази надменна йерархична поза, която описва с любов и горчилка в Сладък живот. Иронично е, че след още по-големия успех на този филм той става суперзвезда на европейското кино. Логично би било и че готви гигантски, дори още по-мащабен следващ проект, но ослепителната глъчка на журналисти и очкавния го хвърлят в творческа криза. Избавлението за него би било да направи това, което умее най-добре – филм. Филм, който завоелирано се подиграва на тормозещите подробности, който разказва красиво една грозна истина и който завръща към убежището на безгрижната младост. Едва ли някое заглавие с думи би описало по-добре монументалните тематики на този прелестен епос. Това е то творецът – този, който и от най-дълбоката си несигурност може да изкове креативния си апогей.


6. Рим / Roma (1972)


След двете масивни заглавия с Марчело Мастрояни, Фелини се отдръпва и прави една идея по-скромна продукция – Джулиета на духовете. Оттам идва един период, в който статусът му е толкова култов, че филмите му започват да се именуват с неговото име отпред. Те самите са, разбира се, величествени, грандомански и, уви, често лишени от сериозен подсмисъл. След античния Сатирикон (1968) идва ред на съвременен Рим и неговите нови порядки. Заснет в полу-документален стил, това са поредица от епизоди, улавящи настроенията и живота на новите римляни, завладени от изкушенията на прекрасния нов свят. Интересно и сладко наблюдение, но далеч не стартова точка за този режисьор.


7. Амаркорд / Amarcord (1974)


От Рим пък се завръщаме отново в бащино село. Амаркорд отново е по-скоро цялостна картина, рисуваща многото лица и чувства на едно малко италианско село. Тук е общностната радост от местното рали, тук е мечтателската музика на Нино Рота, тук са виновните удоволствия, простотата на битието, сълзата и смехът на един малък социум с южняшки манталитет. Но в никакъв случай нищо повече от това.

8. Градът на жените / La città delle donne (1980)


Късната кариера на Фелини вече е много интересна фаза между умората и носталгията на сатаростта. Поредица от завръщания, финални етюди, поанта, епилог на едно приключение с множеството си верни подръжници през годините. Марчело Мастрояни се завръща при маестро Федерико за Градът на жените, за да могат отново, както преди 20 лета, да вникнат интроспективно и фантастично. И докато 8 1/2 гледаше на тези имагинерни сценки като завръщане към младостта за вдъхване на нови сили в критичен момент, тук си е съвсем откровено прощаване с всичко (не)постигнато в минал живот. Всички жени, които героят е нямал времето да прелъсти, всички несигурности, последици от греховни изкушения. При налична натрупана база сантимент, това е изключително сладко помахване на една бавно, но сигурно стихваща велика кариера.

LEAVE A RESPONSE

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.